Лириката на Емануил Попдимитров е доверяваща се и предполагаща доверие в споделеността на човешкото биване в света. Тя е вслушана в музиката на естеството — в шума на вълните, в свиренето на мачтите-струни, в шепота и стенанията на земята, в неизречените на глас думи. Тя не прониква в бездните и хаосите, в ужасите на подмолията на човешкото съзнание, защото погледът на лирическия човек открива постоянно опори в природата и в себе си, защото този поглед търси пъстротата на света и я открива, като я създава.