Имало едно време...
Така започват приказките. Отпърво страшни и загадъчни, а после... После каквото е наредила съдбата.
Наближаваше есента. Дъждовете започнаха да преваляват по-често. Лятото си отиваше без много тъга. Трябваше да тръгне и тя. Беше се прибрала у дома след дълго отсъствие. Налагаше се да работи вън от Родината. Парите не стигаха. Двамата ѝ старци разчитаха на нея. Бащината ѝ къща стара, порутена вече от годините скланяше чело към земята. Да поработи още годинка-две навън, че да я стегнат както трябва и да си дойде при тях.
На родно да стъпва. Тревата да ѝ шепне, реката да ѝ пее, а планината...
Тя планината такива приказки разказва, само да можеш да ги чуеш.
Било ли е, не е ли?!