Дебют! Казвам се Розински, автор с мисия!
Ако обичате български разкази в стил Елин Пелин и Йордан Йовков ще съм ви благодарен да се запознаете с моето творчество. За заявки ми пишете в съобщения и аз ще де свържа с вас.

Увод
Да се върнеш към корените си е повече от пътуване – то е изповед. Българското село пази дъх на земя, камбанен звън, молитва от минарето, шум от чукове в ковачница, детски смях край чешмата. Там животът е суров, ала пълен; тежък, ала светъл; обикновен, ала голям. В селото всяка дума е нож или лек, всяко зрънце хляб – милост, всяка сълза – свидетелство, че човекът живее не само за себе си.
Тази книга е родена от нуждата да се разкаже именно за това – за хората на българските села, за тяхната обич и мъка, за жертвите им и за тяхната неподатлива сила. Във всяка история ще откриете лица, които може би познавате – дюлгерин със здрави ръце и честна дума; майка, която пази нивата си като светиня; дете, което дели троха с още по-малкото си сестриче. Няма измислица – има живот. Няма украса – има истина.
Разказите тук не са писани, за да се харесат на времето – те са писани, за да го надживеят. В тях ще чуете гласа на една България, която днес бързаме да забравим, но без която не можем да съществуваме. България на калдъръмения път и на глинения праг; на песента край огъня и на молитвата пред иконата; на сълзите, които струват повече от злато.
Авторът, Розински, е човек от сърцето на Родопската долина – от село Розино. Талантът му не е украшение, а мисия: да пази и предава. Той не пише за герои от книги, а за хора, които е виждал и чувал; не измисля, а събира; не украсява, а изважда светлина от сенките. В неговото слово има честност, която боде, и нежност, която лекува.
Тези страници не са само за четене. Те са за преживяване. В тях ще се спънете, ще се усмихнете, ще се ядосате, ще се разплачете. Ще вървите по прашните улици на Розино, ще чуете вятъра над Сопот, ще вдъхнете мириса на хляб, който се пече в бедна, но топла къща. Ще видите как хората се борят със суша, с глад, с неправда, но не губят едно – достойнството си.
В този увод няма обещание за лесно четиво. Тук няма да откриете лъскави приказки и измислени финали. Но ако отворите сърцето си, ще получите нещо повече – огледало. Огледало, в което ще видите и своето лице, и лицето на народа, от който сте. Защото всеки човек носи в себе си по малко от сиромаха, от майката, от детето, от чорбаджията, от попа и от бабата с билките.
Книгата, която държите, е покана. Покана да се върнем назад, за да намерим сили напред. Покана да пазим земята, която ни храни, и думата, която ни държи. Покана да не забравяме, че България започва от селото – от нивата, от прага, от хляба, от сълзата.
Нека тези истории ви станат близки. Нека от всяка дума израсте уважение към онзи живот, който е прост, но вечен. Нека вие, читателите, пренесете занапред онова, което разказите пазят – че човек е голям не със златото си, а с милостта си.

Съдържание
Под сянката на Балкана – Разказ за Розино 11
Ревност 15
Тежкият Валог 20
Розовите градини 24
Сватба в Карлово 29
Старост – нерадост 33
В сенките на ореха 36
Две сенки в нивата 40
Сълзите на една майка 44
Байрам в Розовата долина 49
Хлябът на прошката 55
Великден е 59
Любов, загуба и надежда в долината 64
Мъглата над долината 69
Розовите градини 76
Спасовден 82
На прошка 85
Комат хляб за клетия сирак 90
Бедният розоберач 95
Станоевият дъб 100
Жътва в Клисура 106
Беден, но богат 112
Сребърниците на дядо Петко 118
Молебен за дъжд 125
Празник на розата 131
Сеитба 137
Под върбата 142
Молитва 148
Черният петък 155
Бедно - гордо 161
Радост-Нерадост 167
Розоберачката и богатият търговец 172
Последният Великден на баба Цвета 178
Грехът на чорбаджията 182
Гладна зима 187
Розите ще разцъфнат отново 191

Под дъха на Балкана

Сутринта бе свежа като сълза на росно цвете, а Розовата долина сякаш дишаше в един ритъм с Балкана. Над селото се носеше тежкият, упоителен аромат на розите, примесен с прохладния полъх от високото. Старата камбанария на църквата като че протягаше ръце към небето, а нивите, обточени с ракитак и върби, обещаваха изобилна жътва.
В това утро, преди слънцето да се покаже напълно, селяните вече бяха на крак. Жените пълнеха менците си с вода, а мъжете, с коси на рамо, се отправяха към нивите. Сред тях, изправен и замислен, вървеше Марин Стоянов, един от най-почитаните хора в селото. Висок и жилест като стар бук, с лице, загоряло от слънцето, той носеше в себе си мълчаливата сила на Балкана.
От седмици селото шепнеше за Ставри Чифликчията. Този богаташ от съседното село беше решил да разшири владенията си, и нищо – ни закони, ни Божията правда – не можеше да го спре. Говореше се, че вече бил начертал планове за розовите градини на Марин – най-хубавите в цялата долина.
Когато Марин стигна до своята градина, той се спря и вдъхна дълбоко. Тук розите не бяха просто цветя – те бяха животът му. С тази земя бе закърмен, с нея бе отгледан. Всяка пръст, всяка розова пъпка носеше спомена за баща му и дядо му, които се бяха трудили под същото небе. Но този път Марин не беше сам.
По пътя към нивите се събираха мъжете от селото – с корави и напукани от труд ръце, с очи, които знаеха какво значи глад, но и чест. Те не говореха, защото думите бяха излишни. Всеки знаеше защо е тук.
Ставри се появи около пладне, както си беше обещал. Файтонът му, обкован със сребърни украшения, проблясваше под слънцето. Зад него крачеха двама стражи с пушки на рамо. Той се изправи пред хората, сякаш вече беше техен владетел.
– Марине – заговори той – днес съм дошъл с добра воля. Няма смисъл да се противиш на онова, което е неизбежно. Земята ти е хубава, но може да стане още по-хубава в моите ръце.
Марин го изгледа с очи, които сякаш излъчваха леден студ.
– Земята ми не е за продан, Ставри – каза той бавно, но твърдо. – Тя не е моя, нито твоя. Тя е на Балкана и на хората, които се трудят върху нея.
– Хубави думи, Марине – усмихна се Ставри – но какво ще кажеш на закона? Имам тук хартия, която доказва правото ми. С нея мога да взема земята ти още днес.
Мъжете зад Марин пристъпиха напред. Един от тях, старец с побелели вежди, проговори.
– Твоята хартия не струва нищо тук, чифликчийо. Нашият закон е трудът, а нашата правда е честта.
Ставри направи знак на стражите си, но нещо в погледите на събралите се мъже го спря. Ръцете на селяните стискаха косите и мотиките, а очите им бяха твърди като камъка в Балкана. Над полето се разнесе песента на вятъра, който сякаш носеше думите на стари родове, заклели се да бранят своя дом.
– Това няма да свърши добре, Марине – каза Ставри и отстъпи назад. – Но запомни: Балканът няма да те спаси.
– Балканът пази своите – отвърна Марин.
Когато файтонът изчезна в праха на пътя, мъжете останаха на място. Никой не се усмихваше, никой не говореше. Те знаеха, че това е само началото. Но тази битка не беше само за земята. Тя беше за техния начин на живот, за бъдещето на децата им, за честта на родовете им.
Слънцето започна да се скрива зад върховете, оставяйки Розовата долина в меката прегръдка на вечерния сумрак. Марин се облегна на дръжката на косата си и затвори очи. Вятърът от Балкана мина през него, носейки утеха и обещание. Той знаеше, че докато има хора като тези зад него, земята ще остане тяхна.
И че Балканът, техният вечен страж, ще пази своите.