“Ноемврийска сутрин е. Вероятно вие, които сега четете този текст, бяхте с мен, без да го знаете. Кафето ни е чакало - вас и мен. Отпивали сме го поотделно, но почти едновременно. Интернет мрежата, зад която вие стоите, ме чака и търпеливо свети чрез екрана на компютъра. Живи сме. Сенките на милионите, които в този момент се борят за живота се спотайват зад монитора и аз ги усещам. Със сигурност и вие. Ще прочетем след малко новините за всичките наши и техни страхове, които бързо и страховито растат върху планетата. Сама съм и не съм. Самотата е колкото личен проблем, толкова и неличен. Другите, всъщност, са повечето време вътре в умовете ни. На всички ни се е струвало, че до нас физически стои някой, но ние мислено не сме там, а другаде и с някой друг. Да не се замеряме с онези думи на Сартър. Да осъзнаем чуждото присъствие в нас, да го приемем. Да благодарим на самотата и да поплачем за нея. Защо ли от векове поетите плачат за нея. Какво толкова. Струва ми се, че книгата ми “Самотата , която уж я няма”, писана повече от 10 години, кръжи покрай тази идея. Ще се съгласите ли с мен или не, аз няма никого от вас да изтрия от мислите си. От една страна, защото не мога (изглежда, че така е устроен човешкият мозък), от друга - защото не искам. Всички сте там - познатите и непознатите, приятелите и враговете, живите и мъртвите.” - Мариета Пигелер